„Чувствам се страхотно. Все още не мога да осъзная какво стана, но мисля, че сбъднах една от мечтите си… Трудно беше, няма нищо лесно“, каза пред bTV златният медалист от параолимпийските игри в Рио де Жанейро Ружди Ружди.
Той триумфира по безапелационен начин в коронната си дисциплина – тласкането на гюле на Игрите за хора с увреждания като постави нов световен рекорд. 25-годишната гордост на град Глоджево постигна резултат от 12,33 метра – с 29 сантиметра по-добър резултат от предишното най-добро постижение на планетата.
То обаче също принадлежеше на българина. Ружди го записа през юни в Гросето (Италия), където стана за трети път европейски шампион в дисциплината.
Златото му е първото отличие до момента за България от параолимпийските игри в Бразилия.
„Най-много се радвам, че направих личен резултат и световен рекорд. По време на състезанието мислех само да си направя моето си хвърляне. Надявах се и… успях. Не знам какво да кажа на хората в България. Иска ми се винаги да са до нас, да ни подкрепят. Да са живи и здрави!„, добави Ружди Ружди.
Затова и всяка тренировка е като за последно. Раните по гърба от тренировъчния стол не го спират, защото знае, че състезанията в неговия случай са две. Един път побеждаваш себе си, а после – конкурентите.
Зад успехите на Ружди има и още един човек, който обаче се крие от прожекторите. Майка му Саиме е винаги с него и дори някой може да я помисли за спортист.
„Станала е половин състезател. Идва на лагери, гони уредите, пази всякакви режими“, потвърждава треньорът.
„И нашият живот се промени“, признава Саиме.
„Гордея се със сина ми. Цялото ни обкръжение се изпълва с гордост от неговите успехи, защото всички знаят, че не се постигат лесно“, бърза да добави тя.
Иначе животът на Ружди тече между Глоджево, лагерите, рехабилитацията в Павел баня и състезанията. Спортистите като цяло будят възхищението му, защото знае какво е да полагаш усилия. Надеждата пък никога не му е изневерявала.
„След катастрофата от срам не говорех с никого. Трудно свикнах с количката, но не се отчаях. Дори не изпаднах в депресия и не стигнах до психолог. Роднините ми помагаха, а като започнах да тренирам, забравих, че съм на количка“, споделя Ружди. Съветва всички да избягват срещата с депресията.
„Когато животът не е свършил, не трябва да се отказваш от него. Не се предавай! Надежда има“. Това е философията на шампиона на Делиормана.